Тай чи – работа с учител

1 Уважение

Уважението го изнасям „пред скоби“, защото е задължителен елемент, без който нищо друго не е възможно. Това, разбира се, е двустранен процес, но преди да стане такъв, ученикът е активната страна, която да засвидетелства своето уважение към учителя.

Наличието на уважение е и вид смирение, което естествено дава най-добрата настройка на съзнанието на ученика по отношение на трудния процес на учене: едновременно това е доверие в учителя, отваряне на съзнанието към нови неща, които са извън сферата ни на комфорт, засвидетелстване на готовност за отдаденост, която осмисля труда на учителя и е минимална гаранция, че няма да му загубим времето.

Уважението е нужният мост, който ученикът спуска, за да може да достигне до учителя и да му покаже, че е готов за процеса на обучение. Покана, която казва: Аз съм тук, готов съм да следвам Вашите наставления!

Уважението не е само към конкретна личност, а и към всички поколения учители, чрез които знанието стига до ученика.

2 Безпрекословно подчинение

Отдавна на Запад не живеем в патриархалния морал, който изисква уважение към по-възрастните, както и от чирак към майстор. Този морал е най-близък до конфуцианския морал, който е основата на подчинението пред учителя.

Затова трябва да сме практични и да можем да се фокусираме върху чистите ползи за учителя и ученика от подобен принцип, без да се съобразяваме с церемониалността на установения морал, който има свойството да е закостенял.

Подчинението означава, че имам доверие в компетентността на учителя и следвам всяка негова корекция по възможно най-близкия начин до това, което той е имал предвид. Без да се боря с нея, без да се опитвам да я променям, оспорвам и нагласявам по начин, който ми е най-удобен.

През годините съм бил свидетел на примерите на много хора, които отиват да се учат/да тренират при даден учител, но всъщност правят това, което на тях им е най-удобно, постоянно оспорват получените наставления и в действителност не се развиват. Ако знаеш как дадено нещо се прави по възможно най-добрия начин, защо си отишъл да се учиш?

Буквално следване на наставленията е най-прекият път, който пести много време и води до прогрес!

3 Търпение

Ученето е най-трудния процес, защото изисква промяна. Работата с учител е предизвикателство за егото, което винаги иска да държи контрола. В противен случай става излишно.

Следването на учител е една от най-трудните и изнервящи дейности! Друга такава дейност е преподаването, защото учителят трябва да се занимава с банда идиотчета, които постоянно правят каквото си знаят, но това е друга тема! 😀 Търпението е шансът на ученика да премине през всички трудни моменти и да извлече максимума от получените уроци.

Имало е много моменти, в които наставленията са противоречели на моментния ми мироглед, настроение и възприятие за света; често физическото натоварване е стигало предела на силите ми и психологическите ми граници; не на последно място, всичко от живота, извън тренировките, не се е случвало по най-добрият начин. Всички изредени обстоятелства водят до множество моменти, в които съм бил изнервен, желанието за тренировка е намалявало, мотивацията ми е липсвала, не съм виждал смисъл в това, което правя.

Това са най-хубавите моменти в практиката! Ако ученикът успешно ги преодолява, което означава, че продължава да практикува, то тогава е научил най-ценните уроци!

4 Усърдие

Когато Тай чи е в сърцето на ученика, тогава той е на верния път. За целта обаче е необходимо известно количество практика. Усърдието означава последователност, всекидневна тренировка, отдаденост, любов към практика или радост от практиката.

Целенасоченият процес по последователно, систематично и търпеливо изграждане на умения – всичко това е усърдието.

Усърдието е монетата, с която заплащаме труда на учителя. То едновременно придава смисъл на нашите и на неговите усилия. В трудните моменти е това, което ни превежда над отчаянието, умората и липсата на мотивация.

5 Проактивност

Или още „умният ученик“. Бих казал, че ученикът е този, който трябва да търси най-добрия учител. Сляпото доверие води до сектантство. Може да изглежда, че това си противоречи на безпрекословното подчинение, но всичко е в тайминга. Буда е казал, че ученикът трябва да се съмнява, да преценява, да мисли, но веднъж изберели ли учител, трябва да му се довери.

Все пак да не забравяме, че и учителите са хора, и те грешат, и те имат трудни моменти, и те се отклоняват от Пътя. Ролята на ученика е да може да преценява, да наблюдава и да не се притеснява да „убие Буда“ т.е. да може да види грешките на своя учител, без да го съди. Състраданието и разбирането са част от тази ни активна позиция на мислещи ученици.

И тук идва основния въпрос: ако смятам, че учителят ми греши, дали да го следвам безпрекословно? В 99% от случаите моя отговор е: ДА. 1% оставам за онези случаи, в които става въпрос за отклонения в поведението на учителя, които противоречат на добрия морал и базисни ценности, които стоят в основата на практиката на Тай чи.

От моя опит бих споделил, че не съм грешал, когато съм се доверявал на моите учители, често пъти съм откривал, че преценката ми е била ограничена или прибързана и съм получавал добри уроци. За мое щастие, не съм имал казуси от споменатия 1%, като това отдавам на факта, че внимателно избирам учителите си и се доверявам на интуицията и вътрешните ми сетива.

Досега съм имал късмета да попадна на хора, които са отдадени на това, което преподават, изпъват със съдържание думите, които изричат и са достойни за следване.

6 Пътят на ученика

Брус Лий е казал: „Аз не съм учител, аз съм учител-ученик, т.е. имам знанието на учител, но все още се уча. Не вярвам в думата „учител“, за мен учител е равностойно на това вече да ти затворят ковчега.“

Подобно е и отношението на Шунрю Сузуки изразено в книгата „Зен ум на начинаещ“, който казва, че в ума на начинаещия има много възможности, докато в ума на напредналия – почти няма такива.

Един от учителите ми по салса имаше доста пиперливо отношение към напредналите групи, като често се шегуваше и ни наричаше „напрЪднали“. 😀

В Тай чи също е много важно човек да запази това свежо и отворено отношение, любопитството и съзнанието, че има още много какво да научи. Това е трудно! Всеки път, когато егото ми каже, че „това го зная“, „това го мога“, „тази грешка не се отнася за мен“, „тук няма какво повече да науча“ и т.н. на мен ми светва червена лампа, че съм на пътя на застоя.

Пътят на ученика е безкраен!

Грандмайстор Уан Хайдзюн казва: „Една поговорка в Тайдзицюан гласи: „бавното учене е също така бързо учене”. Това може да се разбере не само като метод на трениране, а и като цяло за тренирането на Тай чи – колкото по-голяма основа създадем, толкова по бързо ще стигнем до определени цели, които на свой ред да бъдат надграждани. В това отношение отдадеността и последователността на майстор Уан е вдъхновение за всички нас!

Най-хубавото нещо, което може да се случи на един ученик е да знае че ще бъде ученик за цял живот! Твърде много примери имам за хора, които бързат да се окичат с титли като „майстор“ и по този начин не само отрязват пътя си за развитие, но уви, и това е много тъжно, видимо и бързо деградират.

И обратното: положителните примери за подражание са в точно обратната посока. Ще ви дам един такъв: Бях тренирал около 6 месеца, когато посетих семинар на майстор Уан за пръв път. Моментът, в който разбрах, че съм направил правилен избор на школа и на учители, от които да се уча, беше този, в който Майстор Уан покани пред целия семинар нашите инструктори и започва да показва техните грешки пред нас, техните ученици. Това е нещо, което рядко може да се види на семинари по бойни изкуства. Реакцията на майстор Уан, както и на нашите учители беше такава, че ме спечелиха завинаги.

Ще завърша с думите на Грандмайстор Чън Джънлей: „Има три неща, които са важни за развиване на добри умения в Тайдзицюан: учител, талант и предаване. Първо, трябва да имате добър учител, някой, който да преподава ясно. Второ, необходим е талант, умения да поемате и разбирате информацията и да следвате добре. Накрая е необходимо усилено и усърдно трениране, желание да понесем болката и тежестта на практиката.“ Цитатът е от Интервю за Тай Чи – с Чън Джънлей

Усърдното трениране и способността да се понесат трудните моменти в практиката са в основата на трениране в Тай чи. Виждам много хора, които се захващат с Тай чи и се отказват в момента, в който се сблъскат със собствените си ограничения и недостатъци. За някои това се случва след няколко тренировки, за други – след няколко години. Човек може временно да се откаже, за да се прегрупира и да изясни своите съмнения. Обикновено обаче, малцина се завръщат.

В Тай чи, както и в Даоската вътрешна алхимия, много хора търсят съвършен учител и ползват отсъствието му като оправдание за липсата на практика. Аз бих казал, че те в действителност се страхуват да не би да попаднат на добър учител, тъй като несъзнателно усещат своите ограничения и нямат желание да се изправят срещу тях.

Да се следва учител е една от най-трудните човешки дейности, тъй като неговата цел, което всъщност го прави добър учител, е да разбие на пух и прах нашите илюзии. А те са, че добрият учител ще свърши трудната работа вместо нас и с лекота ще успее да ни преведе над бездната на личните ни недостатъци, заблуди, навици, травми…

Както споменах по-горе, за да се преодолее тоя вътрешен ад, ученикът трябва да носи Тай чи в сърцето си. Тогава и само тогава ще може да мине по моста, който свързва нас, обикновените хора, със света на това прекрасно бойно изкуство.

Имате ли куража да откриете дали носите си в сърцето си Тай чи?

NB. Огромни благодарности на учителите ми от СК „Черен Дракон“ за отдаденото преподаване и търпението!