Тия дни мисля за работата с учител. Може би, защото Рентао ще идва след 2-3 месеца. Лесно е когато има човек, който да следваш. „Лесно“ е относително казано. Защото виждам как всеки прехвърля своите очаквания на човека, от когото учи. Тихо го издига на пиедестал и вече знае, че няма да е като него. Живеем си със съзнанието, че учителят е нещо различно от нас. Мнозинството има нужда от икони, които да поемат отговорността от личното бездействие и мързел.
Трудната част иде, когато практикуваш с „обикновени хора“. Кавичките са, защото всеки е необикновен по своему. Имам предвид с хора, които имат същите проблеми, страхове и надежди като теб. Всеки, макар и несъзнателно, си мисли, че неговите проблеми са неповторими. Е, там уникалност няма. Но думата ми е за друго. Когато видиш, че практиките работят при майка на две деца, или пък при баща, който работи по 10 часа на ден, за да гледа семейството си, при младеж, който иска да се забавлява, но и се притеснява дали ще си намери приятелка, при девойки, жени, хора със всякаква професия и призвание, тогава разбираш, че няма мърдане. Нямаш оправдание да кажеш, че учителят има свободно време, защото само с това се занимава; че живее сред природата или просто, че така се е родил, различен от всички. Виждаш, че практиките работят и променят хората. Всекиму според усилията, но ги променят и им помагат.
За мен, работата с учител е трудна, ако не го издигнеш на пиедистал. Ако го погледнеш като обикновен човек. Става страшно! Оправданията отпадат и виждаш колко може да постигне всеки, който иска и действа. Учителят показва, че нещата са възможни. За всеки. Дава мотивация, повод да се посмеем над страховете си. Групата, с която практикуваме, докато учителят е далеч, също са учители. Всеки е учител.
И тук виждам как идва страхът при всеки, който стигне до момента, в който, разбере, че може да се промени. Реално, а не на хартия, не като приказка за даоси, отдавна умрели учители или пък живеещи на другия край на света. Страхът е базова емоция. Ако лисва в практиката, значи не се развивате. По-силна от страха е само радостта от практиката. Затова практиката започва с вътрешна усмивка.
