Цялостен анализ на 1-ви стих от „Дао дъ дзин“

1 Един текст, много ръкописи

„Дао Дъ Дзин“ е достигнал до нас чрез няколко древни текстови традиции, сред които особено значение имат три:

1. традиционният текст, известен като версията на Уан Би (III в. сл. Хр.),;
2. копринените ръкописи от Мауандуй (II в. пр. Хр.);
3. бамбуковите ръкописи от Гуодиен (края на IV или началото на III в. пр. Хр.).

Версията на Уан Би е сред основните източници на познатия днес текст, подреден в 81 глави, като първо е частта „Дао“, а след нея „Дъ“. Ръкописите от Мауандуй, открити през 1973 г., представят по-ранна форма на произведението, в която редът на двете части е обратен: „Дъ“ предхожда „Дао“. Най-древните известни ръкописни свидетелства, открити през 1993 г. в Гуодиен, съдържат само част от познатите днес пасажи и показват, че текстът е преминал през продължителен процес на формиране. Тези три текстови традиции разкриват, че „Дао Дъ Дзин“ не е достигнал до нас като един-единствен неизменен оригинал, а като философско наследство, предавано, редактирано и тълкувано през вековете. Различията между тях са важни не само за историята на произведението, но и за разбирането на неговите идеи, тъй като дори малки промени в думите и тяхната подредба могат да открият различни философски значения.

Докато изучавах различни преводи, тълкувания, подходи към разбирането на Дао дъ дзин, натрупах доста бележки, които реших да систематизирам. Тъй като анализът на всеки от стиховете е много интересен и в същото време обемен, реших да го систематизирам и отделя в отделни статии. Всичко, което прочетете по-долу, е събрано от множество източници, но подборът е субективен. Моля, имайте предвид, че статиите нямат за цел да представят единствената възможна интерпретация на произведението.

Както ще стане дума по-долу, всичко свързано с „Дао дъ дзин“ е отвъд думите и, по мое мнение, сърцевината се крие в личната практика. Там, където става дума за енергия (идваща от космоса (Небето), от Земята, от големите природни стихии и тяхното съответствие в тялото на човека) думите могат да предадат много малко. Когато става дума за енергийни феномени, за които езикът ни не е пригоден и не може да отрази, тъй като малцина от човечеството са навлезли в тази територия и описанията им не са плод на консенсус от страна на човечеството, тогава врата към разбирането на Дао дъ дзин е в личното преживяване и минаване по стъпките на онези, които са написали, систематизирали и обогатили текста през вековете.

2 1. Оригинален текст и транслитерация

道可道，非常道；
名可名，非常名。
无名天地之始，有名万物之母。
故常无欲，以观其妙；
常有欲，以观其徼。
此两者同出而异名，同谓之玄。
玄之又玄，众妙之门。

Транслитерация (пинин):

dào kě dào, fēi cháng dào;
míng kě míng, fēi cháng míng.
wú míng tiān dì zhī shǐ, yǒu míng wàn wù zhī mǔ.
gù cháng wú yù, yǐ guān qí miào;
cháng yǒu yù, yǐ guān qí jiǎo.
cǐ liǎng zhě tóng chū ér yì míng, tóng wèi zhī xuán.
xuán zhī yòu xuán, zhòng miào zhī mén.

3 2. Превод

Дао, което може да бъде изречено, не е вечното Дао;
име, което може да бъде назовано, не е вечното име.
Безименното е началото на Небето и Земята;
именуваното е майката на десетте хиляди неща.
Затова: постоянно без желание, за да съзерцаваш неговата тайна;
постоянно с желание, за да съзерцаваш неговите проявления.
Тези двете произлизат заедно, но имат различни имена;
заедно ги наричам тайнственото.
Тайнствено и още по-тайнствено:
вратата на всички тайни.

4 3. Контекст и място в книгата

Първият стих на „Дао дъ дзин“ е както просто начало, така и ключ към цялата книга. Освен да въвежда в темата, той поставя самата граница на езика и мисленето, както и това, което е отвъд тях. Всички останали 80 стиха са разгръщане на това, което тук е казано в сбита, почти мистична форма. Стихът е структуриран като поредица от парадокси, които не се разрешават, а се задълбочават: всяка следваща двойка редове отваря нов пласт на същия проблем – отношението между неизразимото и изразимото, между безименното и именуваното, между съзерцанието без желание и съзерцанието с желание.

5 4. Анализ ред по ред

Първа двойка: Дао и името

道可道，非常道
Дао, което може да бъде изречено, не е вечното Дао.

Това е може би най-известният ред в китайската философия. Той съдържа трикратна игра с думата „дао“ (道): първото „дао“ е съществително (Пътят, истинската реалност), второто „дао“ е глагол (изричам, говоря, назовавам), третото „дао“ отново е съществително, но с определението „чан“ (常) – вечно, постоянно, неизменно.

Лао Дзъ не казва, че за Дао не може да се говори изобщо (той самият пише книга за него). Той казва, че Дао, което може да бъде изчерпателно изразено в думи, не е истинското, вечното Дао. Езикът може да сочи към Дао, но не може да го обхване. Това е фундаменталното разграничение между реалността и нейното описание.

名可名，非常名
Име, което може да бъде назовано, не е вечното име.

Същата структура: „мин“ (名) като съществително (име), като глагол (назовавам) и отново като съществително с „чан“. Всяко име, което можем да дадем на Дао – „Път“, „Единното“, „Абсолютът“ – е условно и временно. Вечното име не може да бъде произнесено, защото то не е знак, сочещ към нещо друго, а самата същност.

Втора двойка: безименното и именуваното

无名天地之始，有名万物之母
Безименното е началото на небето и земята; именуваното е майката на десетте хиляди неща.

Тук Лао Дзъ въвежда две измерения на Дао:

• 无名 (у мин) – безименното: това е Дао в неговата изначална, непроявена форма. То е „началото на небето и земята“ (天地之始), т.е. източникът на целия космос, преди всякаква диференциация. Това е абсолютната празнота, която предхожда всяко съществуване.
• 有名 (йоу мин) – именуваното: това е Дао в неговата проявена форма, като принцип, който ражда и поддържа „десетте хиляди неща“ (万物, уан у) – т.е. всички съществуващи неща. То е „майката“ (母), която ражда, храни и поддържа множествеността на света.

Това не са две различни неща, а две страни на едно и също: Дао е едновременно трансцендентно (безименно, отвъд света) и иманентно (именувано, присъстващо във всяко нещо).

Трета двойка: двата начина на съзерцание

故常无欲，以观其妙；常有欲，以观其徼
Затова: постоянно без желание, за да съзерцаваш неговата тайна;
постоянно с желание, за да съзерцаваш неговите проявления.

Това е практическото ядро на стиха. Лао Дзъ предлага два допълващи се начина на познание:

• 常无欲 (чан у ю) – постоянно без желание: когато съзнанието е празно от желания, стремежи и намерения, то може да съзерцава „мяо“ (妙) – тайната, същността, неуловимата дълбочина на Дао. Това е мистичното, интуитивно познание, което не анализира, а непосредствено възприема. Когато възприятието минава отвъд сетивата, а след това и отвъд интерпретацията на получените от тях данни, то следва да заключим, че става въпрос за възприемане с цялото тяло. Това тотално възприятие е отвъд интерпретационната система, която ни каква, че възприемаме стол, който се различава по своите характеристики от слона. Възприятието е на ниво чиста енергия, която все още не е интерпретирана и обусловена не само от сетивата, но и от социализацията, културата, морала, епохата, предразсъдъците ни, емоциите, мислите, моделите на поведение…
• 常有欲 (чан йоу ю) – постоянно с желание: когато съзнанието е активно, целенасочено, то може да съзерцава „дзяо“ (徼) – границите, проявленията, очертанията на нещата. Това е аналитичното познание, което разграничава, категоризира и изучава света в неговата множественост, както беше описано по-горе.

Двете не са взаимно изключващи се, а допълващи се. Мъдрецът владее и двата начина и преминава от единия в другия според нуждата. Това е важно да се разбере, тъй като зистото възприятие би довело всеки човек до невъзможност да действа в света, състояние много по-лошо от най-тежкия аутизъм. От друга страна, възприемането само на свят от предмети, би води човека до твърде ограничено възприятие, което поражда усещането, че сме отделени от всичко останало, а оттам е причина за желанията, емоциите, страданието.

Четвърта двойка: тайнственото единство

此两者同出而异名，同谓之玄
Тези двете излизат заедно, но имат различни имена; заедно ги наричам тайнственото.

„Тези двете“ (此两者) се отнася до безименното и именуваното, до безжелателното и желаещото съзерцание, до непроявеното и проявеното. Те „излизат заедно“ (同出): имат общ източник, не са две независими реалности. Но „имат различни имена“ (异名): в света на езика и мисленето те изглеждат като противоположности. Заедно Лао Дзъ ги нарича „сюен“ (玄) – тъмно, тайнствено, дълбоко, непостижимо.

Заключителен ред

玄之又玄，众妙之门
Тайнствено и още по-тайнствено: вратата на всички тайни.

„Сюен джъ йоу сюен“ (玄之又玄) е удвояване, което засилва значението: не просто тайнствено, а тайнствено отвъд тайнственото, бездна отвъд бездната. Това не е определение, а покана за навлизане. „Джун мяо джъ мън“ (众妙之门) – вратата на всички тайни – е образът на самия първи стих като вход към цялата книга и към целия даоистки път. Стихът не дава отговори; той отваря врата. Подканя читателя да стане деятел – да мине през врата, да изследва пълните възможности на човека, да мине отвъд предначертаното от обществото, отвъд познатото, за да навлезе в един свят на чудеса, на неща, които са отвъд способностите ни да разбираме и проумяваме!

6 5. Ключови понятия

• 道 (дао) – Път, истинска реалност, върховен принцип. Едновременно съществително и глагол (изричам, вървя по път).
• 常 (чан) – вечно, постоянно, неизменно. Ключово определение, което отличава истинското Дао от всяка негова словесна представа.
• 名 (мин) – име, название. Също и глагол: назовавам.
• 无名/有名 (у мин / йоу мин) – безименното и именуваното. Двете измерения на Дао: трансцендентно и иманентно.
• 无欲/有欲 (у ю / йоу ю) – без желание и с желание. Двата начина на познание.
• 妙 (мяо) – тайна, същност, неуловима дълбочина. Обект на безжелателното съзерцание.
• 徼 (дзяо) – граница, проявление, очертание. Обект на желаещото съзерцание.
• 玄 (сюен) – тъмно, тайнствено, дълбоко, непостижимо. Централно понятие, което обединява противоположностите.
• 众妙之门 (джун мяо джъ мън) – вратата на всички тайни. Образът на самия стих като вход към даоистката мъдрост.

7 6. Философска интерпретация

Първият стих на „Дао дъ дзин“ е едновременно метафизика, епистемология и покана за практика. Той поставя три фундаментални проблема:

Метафизическият проблем: единство и множественост

Дао е едновременно безименното начало (непроявеното, абсолютното) и именуваната майка (проявеното, пораждащото). Това не е дуализъм, а не-дуализъм: двете „излизат заедно“ (同出). Лао Дзъ не казва, че светът е илюзия (като някои будистки школи), нито че само материята е реална. Той казва, че има една реалност с две измерения, които човешкият ум разделя, но които са неразделни.

Епистемологичният проблем: границите на езика

Първите два реда са радикална критика на езика като средство за познание. Думите могат да сочат, но не могат да обхванат. Това не е скептицизъм („нищо не може да се знае“), а трезвост: знанието, изразено в думи, винаги е частично и условно. Истинското знание е отвъд думите, но не е против думите: самата книга „Дао дъ дзин“ е написана с думи, които знаят своята недостатъчност.

Практическият проблем: двата начина на съзерцание

Лао Дзъ не отхвърля аналитичното познание (有欲), а го поставя редом до интуитивното (无欲). Мъдрецът не е този, който само медитира в безмълвие, нито този, който само анализира и категоризира. Той владее и двете и знае кога да премине от едното в другото. Това е рядък баланс в световната философия, която обикновено предпочита едното пред другото.

8 7. Практическо значение

• Смирение пред неизразимото: Първият стих учи на интелектуално смирение. Каквото и да кажем за реалността, то не е самата реалност. Това важи за науката, философията, религията и ежедневното мислене.
• Двата начина на внимание: В ежедневието можем да преминаваме между „без желание“ (чисто възприятие, без оценка) и „с желание“ (целенасочено действие, анализ). И двете са необходими; проблемът е, когато едното измести другото напълно.
• Езикът като инструмент, не като затвор: Думите са полезни, но не трябва да ги бъркаме с реалността. Картата не е територията.
• Вратата, не отговорът: Стихът не дава готови отговори, а отваря врата. Това е покана за собствено изследване, не за догматично приемане.

9 8. Връзка с други стихове

• Стих 2: „Когато всички под небето разпознаят красивото като красиво, това вече е грозно“ – разгръща темата за обратимостта на категориите, започната тук с „име, което може да бъде назовано, не е вечното име“.
• Стих 14: „Гледаш го, но не го виждаш… слушаш го, но не го чуваш“ – описва неизразимостта на Дао чрез сетивни метафори.
• Стих 25: „Има нещо, образувано от хаос, родено преди небето и земята… не знам името му, наричам го Дао“ – пряко продължение на темата за безименното и именуваното.
• Стих 32: „Дао е вечно безименно“ – потвърждение на същия принцип.
• Стих 40: „Връщането е движението на Дао“ – разгръща динамиката между безименното и именуваното като движение на излизане и завръщане.
• Стих 42: „Дао ражда едно, едно ражда две, две ражда три, три ражда десетте хиляди неща“ – космогонично разгръщане на „безименното е началото, именуваното е майката“.
• Стих 56: „Който знае, не говори; който говори, не знае“ – пряко ехо на първите два реда.

10 9. Нейдан (вътрешноалхимична) интерпретация

В даоистката вътрешна алхимия (Нейдан) първият стих на „Дао дъ дзин“ се чете не като абстрактна метафизика, а като пряко описание на алхимичния процес и на състоянията на съзнанието по време на практиката. Той е едновременно карта на космоса и карта на тялото.

Дао като изначална природа

道可道，非常道
Дао, което може да бъде изречено, не е вечното Дао.

В Нейдан „Дао“ е изначалната природа (本性, бън син) – истинската същност на човека преди всякаква обусловеност. Това, което може да бъде „изречено“ (описано в алхимични трактати, обяснено от учител, формулирано като техника), не е самата изначална природа. Алхимичните текстове са карти, не територия. Истинското постижение не може да бъде предадено с думи; то трябва да бъде преживяно непосредствено. Затова класическите Нейдан текстове са написани на съзнателно загадъчен език: не за да скрият знанието, а за да предпазят практикуващия от грешката да приеме описанието за реалност.

名可名，非常名
Име, което може да бъде назовано, не е вечното име.

В алхимичната терминология „имената“ са безброй: „златен еликсир“ (金丹, дзин дан), „вътрешното киноварно поле“ (内丹, ней дан), „зародишът на безсмъртието“ (圣胎, шън тай), „съкровената перла“ (玄珠, сюен джу). Всички тези имена сочат към едно и също, но нито едно не е „вечното име“. Практикуващият, който се вкопчва в терминологията и спори кое име е „правилното“, пропуска същността. Истинското име на алхимичното постижение не може да бъде произнесено, защото то не е знак, а самото състояние.

Безименното и именуваното в тялото

无名天地之始，有名万物之母
Безименното е началото на небето и земята; именуваното е майката на десетте хиляди неща.

В Нейдан „Небето и Земята“ (天地) са символ на микрокосмоса на тялото: небето е горната част (глава, горен дантиен), земята е долната част (корем, долен дантиен). „Безименното“ (无名) е изначалното състояние преди диференциацията на ин и ян, преди разделянето на ци и шън, преди появата на съзнанието за „аз“ и „свят“. Това е „преди-небесното“ (先天, сиен тиен) състояние, което алхимикът се стреми да възстанови.

„Именуваното“ (有名) е „след-небесното“ (后天, хоу тиен) състояние: светът на проявените форми, на десетте хиляди неща в тялото (органи, енергийни канали, телесни течности, мисли, емоции). То е „майката“ (母), защото от него започва целият процес на алхимична трансформация: практикуващият работи с проявеното (ци, тяло, дишане), за да се върне към непроявеното (изначалната природа).

Двата начина на алхимично съзерцание

故常无欲，以观其妙；常有欲，以观其徼
Затова: постоянно без желание, за да съзерцаваш неговата тайна; постоянно с желание, за да съзерцаваш неговите проявления.

Това е практическото ядро на Нейдан прочита. Двата начина на съзерцание съответстват на двата основни режима на алхимичната практика:

常无欲 (чан у ю) – постоянно без желание, за да съзерцаваш „мяо“ (тайната):

Това е състоянието на дълбока медитация, в което практикуващият напълно отпуска всяко намерение, всяко желание за постигане, всяка представа за „алхимичен прогрес“. Съзнанието е празно и неподвижно. В това състояние той съзерцава „мяо“ (妙) – тайнствената същност, която не може да бъде видяна с очите или разбрана с ума. Това е „вътрешното зрение“ (内观, ней гуан), което не гледа към нищо конкретно, а почива в самата си природа. В това състояние ци не се движи целенасочено, а се връща към своя източник. Това е „сяо джоу тиен“ (小周天, малка небесна орбита) в нейния най-фин, спонтанен аспект: циркулация, която не се „прави“, а се „позволява“.

常有欲 (чан йоу ю) – постоянно с желание, за да съзерцаваш „дзяо“ (проявленията):

Това е състоянието на активна алхимична работа, в което практикуващият съзнателно насочва вниманието, води ци по каналите, прилага техники на дишане, визуализация и концентрация. „Желанието“ (欲) тук не е егоистичен стремеж, а целенасоченото намерение (意, и), което води ци. В това състояние той съзерцава „дзяо“ (徼) – границите, проявленията, конкретните феномени на алхимичния процес: топлина в дантиен, движение на ци по каналите, отваряне на енергийни центрове, трансформация на цин в ци.

Двата режима не са алтернативни, а допълващи се. Алхимикът преминава от единия в другия: активно води ци (有欲), после отпуска и позволява на ци да се върне към източника си (无欲). Това е ритъмът на практиката: действие и не-действие, усилие и отпускане, ян и ин.

Тайнственото единство в алхимията

此两者同出而异名，同谓之玄
Тези двете излизат заедно, но имат различни имена; заедно ги наричам тайнственото.

В Нейдан „тези двете“ са безбройните двойки, с които работи алхимикът: ин и ян, ци и шън, вода и огън, кан и ли (триграмите на водата и огъня), пред-небесно и след-небесно, безжелателно и желаещо съзерцание. Всички те „излизат заедно“ (同出) от един източник – изначалната природа, Дао – и в крайната фаза на алхимичния процес се сливат отново.

„Сюен“ (玄), тайнственото, е името на това единство. В алхимичната терминология „сюен“ се появява в множество съставни понятия: „сюен гуан“ (玄关, тайнствената врата/порта), „сюен пин“ (玄牝, тайнствената женска), „сюен джу“ (玄珠, тайнствената перла). Всички те сочат към едно и също: точката, в която противоположностите се сливат, мястото, където ин и ян се връщат към своя общ източник.

Вратата на всички тайни

玄之又玄，众妙之门
Тайнствено и още по-тайнствено: вратата на всички тайни.

„Сюен джъ йоу сюен“ (玄之又玄) описва безкрайното задълбочаване на алхимичния процес. Няма крайна точка, в която практикуващият може да каже: „ето, постигнах всичко“. Всяко постижение отваря нова дълбочина, всяка тайна води към още по-тайнствено. Това не е обезкуражаващо, а освобождаващо: няма краен срок, няма финална цел, има само безкрайно навлизане.

„Джун мяо джъ мън“ (众妙之门) – вратата на всички тайни – в Нейдан е „сюен гуан“ (玄关), тайнствената врата. Това е централно понятие в алхимията, което описва точката на преход между пред-небесното и след-небесното, между непроявеното и проявеното, между Дао и света. Да „отвориш тайнствената врата“ означава да постигнеш състояние, в което съзнанието може свободно да преминава между тези две измерения. Това не е физическо място в тялото (макар че някои школи го свързват с точката между веждите или с областта на сърцето), а състояние на съзнанието: точката, в която „без желание“ и „с желание“ се сливат.

Резюме на алхимичния процес в 1-ви стих

11 10. Сравнение между традиционния текст и ръкописите от Мауандуй

Сега ще направим нещо особено интересно: ще сравним два исторически варианта на един и същ древнокитайски текст.

Ще използваме:

1. Традиционната редакция, позната от коментарната традиция на Уан Би (王弼, 226 до 249 г.).

2. Ръкописите от Мауандуй (馬王堆), открити през 1973 г. в Китай. Те съдържат два ранни варианта, известни като ръкопис А и ръкопис Б.

Една важна особеност: в Мауандуй произведението започва с текста, който днес познаваме като глава 38. Следователно нашата първа глава се намира приблизително в средата на ръкописите, в началото на частта „Дао“.

Двата текста един до друг

Ще използваме ръкопис А от Мауандуй, като отбелязваме повредените места с □. Това е важно, защото не всички знаци са запазени.

Пет особено интересни разлики

1. Постоянното Дао

Традиционен текст:

道可道，非常道。

Мауандуй:

道可道也，非恆道也。

Най-важната разлика е:

• 常 (cháng): постоянен, неизменен.
• 恆 (héng): траен, непрекъснат, постоянен.

Двата знака имат близки значения.

Една от причините 恆 да бъде заменен с 常 в по-късната традиция вероятно е практиката да се избягва изписването на личното име на император Уън от династия Хан, чието лично име е 劉恆 (Лю Хън).

Следователно тази разлика не налага съществена промяна в превода. Но Мауандуй съдържа и допълнителния знак 也 (yě), който изпълнява граматическа функция. Той придава на изречението малко по-различна структура, без да променя непременно основното твърдение.

2. Началото на Небето и Земята или началото на всички неща?

Тук разликата е по-съществена.

Традиционен текст: 無名天地之始
„Безименното е началото на Небето и Земята.“

Мауандуй: 無名萬物之始也
„Безименното е началото на всички неща.“

Сравни:

天地 (tiāndì): Небе и Земя.
萬物 (wànwù): десетте хиляди неща, тоест цялото множество от съществуващи неща.

В традиционната версия първото изречение говори за началото на Небето и Земята, а второто за майката на всички неща. В Мауандуй и двете изречения използват 萬物, „всички неща“. Това прави паралелизма по-изразен:

Безименното е началото на всички неща.

Назованото е майката на всички неща.

Философският въпрос е дали „начало“ и „майка“ обозначават два различни начина, по които действителността възниква и се проявява. Това е възможна интерпретация, но не е единствената.

3. Тайната или нещо толкова фино, че едва се вижда?

Традиционен текст: 以觀其妙
Мауандуй: 以觀其眇

Разликата е между:

• 妙 (miào): съкровено, удивително, фино.
• 眇 (miǎo): дребно, едва забележимо, трудно различимо.

Това е особено интересно.

В традиционната версия думата 妙 лесно се възприема като обозначение на мистерия. В Мауандуй знакът 眇 насочва вниманието към нещо изключително фино, което трудно може да бъде забелязано. Двата знака могат да функционират като близки текстови варианти. Затова не трябва да преувеличаваме разликата. Но тя позволява да разгледаме Дао не само като „тайнствена същност“, а и като нещо, чиито най-фини проявления трудно се улавят.

4. Какво означава да съзерцаваш границите?

Традиционен текст: 常有欲，以觀其徼。
Мауандуй: 恆有欲也，以觀其所噭。

Традиционното 徼 (jiào) може да означава граница, предел или край.
Мауандуй използва по-необичайното 所噭, чието тълкуване е предмет на текстологични обсъждания.

В редактирани издания то често се предава чрез 所徼. Затова трябва да бъдем внимателни с превода „проявления“. Той е интерпретация, а не непосредствено значение, което всички изследователи приемат.

5. Двете имат общ произход

Тук откриваме една от най-интересните разлики.

Традиционен текст: 此兩者，同出而異名，同謂之玄。
„Тези двете произлизат от едно и също, но имат различни имена. И двете се наричат тайнствени.“

Мауандуй: 兩者同出，異名同胃。
Последният знак 胃 в този контекст обикновено се разглежда като графичен вариант, свързан с 謂 (wèi), „наричам“, „казвам“. Възможен буквален прочит е:
„Двете произлизат заедно, имат различни имена, но се назовават еднакво.“

В традиционния текст 玄 (xuán), „тайнствено“, е изрично включено в същото изречение. В Мауандуй то се появява в следващата фраза. Това създава известна разлика в начина, по който може да бъде разбрана логиката на пасажа. Не е задължително обаче да означава различна философска доктрина.

III. Какво научаваме от сравнението?

Според мен най-значимата разлика за философското ни изследване е тази:

Традиционен текст: 無名天地之始
Мауандуй: 無名萬物之始也

В първия случай можем да прочетем изречението като твърдение за произхода на космоса. Във втория акцентът по-ясно пада върху произхода на множеството неща. Но има и друга възможност. Класическият китайски допуска различна пунктуация:

無名，萬物之始也。
„Безименното е началото на всички неща.“

Или:

無，名萬物之始也。
„Отсъствие е названието за началото на всички неща.“

Това са различни граматически анализи на една и съща последователност от знаци. Първият поставя ударение върху безименното. Вторият поставя ударение върху 無, отсъствието или неналичието, като самостоятелно философско понятие. Това може съществено да промени начина, по който разбираме цялата първа глава.

V. Един въпрос, който си заслужава да изследваме

Искам да насоча вниманието ти към следните два реда от Мауандуй:

無名萬物之始也
有名萬物之母也

Обичайно ги превеждаме като:

„Безименното е началото на всички неща. Назованото е майката на всички неща.“

Но дали Лао Дзъ говори за два аспекта на самата действителност, или за два начина, по които човешкият ум възприема действителността? Това е фундаментално разграничение. При първото тълкуване текстът е преди всичко космологичен: той говори за произхода на съществуването. При второто той е преди всичко познавателен: говори за начина, по който съзнанието разграничава и назовава. Възможно е тези два аспекта да са тясно свързани.

Именно тази двусмисленост бих предложил да разгледаме следваща, защото от нея зависи как ще разбираме понятието „Дао“ в останалите 80 глави.

12 10. Заключение

Първият стих на „Дао дъ дзин“ е едновременно врата и ключ. Той не дава отговори, а отваря пространство. Неговият гений е в това, че казва най-важното с най-малко думи и веднага признава, че думите не стигат. Във философски план той поставя основите на даоистката метафизика и епистемология: реалността е една, но се явява в две измерения; езикът може да сочи, но не може да обхване; познанието има два режима, които се допълват. В Нейдан план той е карта на целия алхимичен път: от разпознаването на изначалната природа през работата с проявените енергии до сливането на противоположностите и отварянето на тайнствената врата. И в двата случая той завършва не със затваряне, а с отваряне: „вратата на всички тайни“ остава отворена, и всеки следващ стих на книгата е още една крачка навътре.