Целият свят е в състояние на болка и страдание. Не е нормално, ако не страдаш. Нещо не е наред, ако поне веднъж на ден не се обидиш на някого или поне няколко пъти не се оплачеш. Това не е обективната реалност, това е навик.
Живеем в епохата на „горкичкия Аз“. Има едно особено ‘щастие’, което извличаме от това да страдаме и да ни съжаляват. Ако някой се засмее на публично място, поглеждаме го намръщено, защото разваля трагичната многострадателна атмосфера около нас. „Съжалявай ме!“ върви ръка за ръка с „Обичай ме!“. Замисляли ли сте се защо не търсим загубената любов с усмивка, а със сълзи?
Това не е критика. Това е традиция. Това е възпитание, социална атмосфера. Ако човек е прекалено весел, другите ще му завидят. За нещастие, страданието е повече от навик. То е вкоренено на всяко едно ниво – на физическо, емоционално, ментално, рационално…. енергийно. Трудно е да се промени нагласата ни, това, което сме приели за наша същност. Не е въпрос на просто решение: „От днес ще бъда щастлив и радостта ще е моя път в живота!“ Има много неща, които да променим.
[pullquote]Да живеем в страдание изисква също толкова усилия, колкото и да живеем щастливи.[/pullquote] Ние се раждаме с избор, който трябва да направим. Други са го направили вместо нас, докато сме били деца и други са решили, че ще страдаме.
Има начин да върнем взетото решение и отново да направим избор. Методите са прости: Вътрешна усмивка, Лечебните звуци, Дишане ветрило… Трансформираме отрицателните емоции, вадим на светло всички събития, чак до най-ранно детство, в които са ни учили, убеждавали и затвърждавали намерението, че трябва да страдаме. Че животът е само и единствено страдание. Вадим на показ социалните споразумения, които не са наши споразумения, предразсъдъците, които родители и общество са поставили в нас, навиците които сме си създали…
И така, стъпка по стъпка, ден след ден, променяме по нещо малко, за да стигнем отново до това:
