Честно казано, никога не съм държал особено на дипломите. Не само, че те рядко имат значение в нашето общество, а и защото за мен винаги са имали значение уменията и способностите, пред лист хартия. Не обичам особено и организираните форми на обучение, които ми се струват прекалено формални и сковани, често съществуващи основно заради самите себе си, отколкото заради целите, за които са създадени – получаване на умения и знания.
Обучението ми като инструктор в UHT системата е едно от най-добрите решения, които съм вземал. Благодарности на всички хора, които се изредиха да ме съветват колко е добре човек да има документ, защото съм си упорито магаре. И не заради документа, а защото влизането в системата ме запозна с толкова хубави хора, които щедро споделят своя личен опит.
Преди една седмица завърши есенният семинар с Рентао, част от който беше сертифицирането на втората група от асоциирани инструктори и ъпгрейдването на част от първата група асоциирани инструктори към сертифицирани.
През тия няколко месеца от последния семинар, успях да си счупя крака и си признавам, че имаше моменти, в които си мислех, че сертификацията на есен е невъзможна. Защото изпитът е преди всичко практически, а чак след това и теоретичен, като теорията е базирана на личния опит. Сигурно сте виждали по филмите за Кунг Фу ниски позиции, в които учениците стоят. Подобно е и с практиките от Желязната ризница, които са в основата на практическия изпит. Писал съм как си възстанових крака в по-кратки срокове, като той все още не е на 100% възстановен.
Практикувах усилено, защото позициите за заземяване, в които ни тестваха на изпита, изискват ежедневна практика и умение, което не е въпрос на мускули – да си седнеш на сухожилията. Бях уверен в моите умения.
Седмицата преди семинара се оказа много напрегната. Пътувания в чужбина, малко сън, напрежение.В деня на изпита имах ужасно главоболие, нещо, което ми се случва изключително рядко.
Тук е урокът, за който съм изключително благодарен на Рентао. На пролетния семинар, през май месец, беше земетресението, което се усети доста силно в София. Залата, в която практикувахме беше на 15-тия етаж и се наложи да слезем. Имаше доста паникьосани хора. Та тогава Рентао продължи практиката навън, пред сградата. Той през цялото време ни обясняваше как трябва да практикува независимо от обстоятелствата. Нещо, което звучи много добре, но е трудно да изпълняваме на практика. Следващите събития ми дадоха повод да се науча на това. Счупих си крака ден преди последния семинар в HP България. Отидох на обучението с гипс и, понеже никога преди това не бях ползвал патерици, със слизането от таксито, паднах пред очите на всички, които бяха дошли на обучение, че и на още толкова хора. 😀
След това водих без прекъсване редовните занимания и месечните семинари. Не съм пропускал нито веднъж. Не пропуснах нито ден, през който да не практикувам. А след махането на гипса, имах на разположение само 3 месеца да се възстановя и подготвя за изпита.
Пиша това, като вид мотивация към всички, които изпитват трудност в самодисциплината си. Даоските практики работят и ви дават нужната енергия и сила, с която да действате. Независимо дали става въпрос за личната ви практика или за всекидневните ви задължения. Трудно е, защото това е процес, който се случва всеки ден. Практиката в групи, както и споделеният опит също са голяма подкрепа. Не на последно място, подкрепата на близките хора също.
Историята зад лист хартия, каквато е една диплома, може да е всякаква. Моите предпочитания са тя да бъде сбор от научени уроци – не е задължително да са само положителни и успешни. Важното е човек да продължава и да не се отказва!
Пиша това и като благодарност към всички хора, които ме подкрепиха в трудните моменти. Благодаря ви!
А сега си чакам сертификата… 😀 :p
