Представям ви текста на „Уджън пиен“ (悟真篇, Wùzhēn piān) – „Пробуждане към реалността“ от Джан Бодуан (張伯端, 987–1082), основател на Южната школа на вътрешната алхимия (Нейдан). Преводът не е мой, тъй като не зная китайски, затова ми се налага да се доверя. Доверието и общите усилия са това, което създават общност от единомишленици.
Моля, както винаги, отнасяйте се критично към текста и търсете по-добро тълкуване, което да извира от сърцето и личната ви практика! Без лична практика, разчитайки само на академични знания, Пътят започва да се губи като лодка, която потъва в сутришната мъгла.
自序 (Предговор на автора)
Ето пълния текст на предговора (自序) от Джан Бодуан към „Уджън пиен“:
悟真篇 · 自序
嗟夫！人身難得，光景易遷。罔測修短，安逃業報？不自及早省悟，惟只甘分待終，若臨歧一失，噬臍何及？故釋迦大覺，說無常之法；仲尼至聖，揭有憑之言。此皆慈悲方便，欲使群生同歸善域。然世人執於有相，沉於愛河，流浪生死，無有出期。
僕幼親善道，涉獵三教經書，以至刑法書算、醫卜戰陣、天文地理、吉凶死生之術，靡不留心詳究。惟金丹一法，閱盡群經及諸家歌詩論契，皆云日魂月魄、庚虎甲龍、水銀硃砂、白金黑錫、坎男離女，能成金液還丹，終不言真鉛真汞是何物色。不說火候法度、溫養指歸。加以後世迷徒恣其臆說，將先聖典教妄行箋注，乖訛萬狀。不唯紊亂仙經，抑亦惑誤後學。
僕以至道未明，寢食不安，乃遍遊四方，求師訪道。至熙寧己酉歲，因隨龍圖陸公入成都，以夙志不回，初誠愈恪，遂感真人授金丹藥物火候之訣。其言甚簡，其要不繁，可謂指流知源，語一悟百。霧開日瑩，塵盡鑑明。校之仙經，若合符契。因念世之學仙者十有八九，而達真要者未聞一二。僕既遇真詮，安敢隱默？罄所得，成律詩九九八十一首，號曰《悟真篇》。內七言四韻一十六首，以表二八之數；絕句六十四首，按《周易》諸卦；五言一首，以象太一之奇；續添《西江月》一十二首，以周歲律。其如鼎器尊卑、藥物斤兩、火候進退、主客後先、存亡有無、吉凶悔吝，悉備其中矣。
及乎篇集既成之後，又覺其中惟談養命固形之術，而於本源真覺之性有所未究，遂玩佛書及《傳燈錄》，至於祖師有擊竹而悟者，乃形於歌頌詩曲雜言三十二首，今附之卷末，庶幾達本明性之道，盡於此矣。
所期同志者覽之，則見末而悟本，捨妄以從真。
時皇宋熙寧乙卯歲旦天台張伯端平叔序。
Превод на български
Предговор на автора
Уви! Човешкото тяло трудно се добива, а светлината и сцените лесно отминават. Без да знаем дали животът ни е дълъг или кратък, как да избегнем последиците от делата си? Ако не се пробудим отрано, а само се примирим да чакаме края – както на кръстопът веднъж сбъркаме, после и да си прегризем пъпа, каква полза? Затова Шакямуни, Великият Пробуден, изложи учението за непостоянството; Джунни (Конфуций), Премъдрият, разкри слова със сигурна опора. Всичко това е милосърдно удобство, за да се насочат всички същества заедно към полето на доброто. Но светските хора се вкопчват в притежаващите форма неща, потъват в реката на привързаността, лутат се в раждане и смърт без изход.
Аз от малък се приближих към доброто Дао, рових се в книгите на трите учения, както и в наказателно право, математика, медицина, гадаене, военни построения, астрономия, география, предсказания за добро и зло, живот и смърт – във всичко това се вглъбявах подробно. Само що се отнася до единствения метод на Златния еликсир – прегледах всички канони и песните, разсъжденията и договорите на различни школи, всички говореха за „слънчева душа“ и „лунна същност“, за „гън“-тигър и „дзя“-дракон, за воден сребърен блясък и киновар, за бяло злато и черен калай, за мъж-Кан и жена-Ли – че могат да образуват „златна течност“ и „върнат еликсир“, но никой накрая не казваше какво точно са истинското олово и истинският живак, не обясняваше степенуването на огъня, мярата и правилата, насоките за топло подхранване. На всичко отгоре по-късни заблудени следовници тълкуват своеволно словата на древните мъдреци, бележат и коментират ги погрешно – хиляди безобразия. Така не само замъгляват безсмъртните канони, а и заблуждават бъдещите ученици.
Понеже не ми беше ясно Върховното Дао, не можех ни да спя, ни да ям спокойно, затова странствах навсякъде да търся учител и Дао. В годината дзи-йоу на периода Си-нин (1069 г.), понеже следвах господин Лу от Лонгту в Чънду, с неизменното си отдавнашно решение и все по-искрена вярност, докоснах Истински човек, който ми предаде тайните указания за съставките на Златния еликсир и за степенуването на огъня. Думите му бяха крайно прости, същината – несложна: може да се каже, сочеше потока и откриваше извора, с една дума пробуждаше сто. Мъглата се разсея, слънцето грейна; прахът се изчисти, огледалото стана ясно. Сравних го с безсмъртните канони – сякаш съвпадаше като двете половини на разчупен печат. Тогава си помислих: от хората в света, които учат безсмъртие, осем-девет от десет го правят, но достигналите истинската същина – едва един-двама от десет. След като аз вече срещнах истинското тълкувание, как бих посмял да го скрия и премълча? Изчерпах наученото и съставих 81 регулирани стихотворения, наречени „Уджън пиен“ („Пробуждане към реалността“). Вътре: 16 седемсричкови стихотворения с четири рими, за да изразят числото на двете осмици; 64 четиристишия, съобразени с всички триграми на „Джоу и“; едно петсричково стихотворение, за да символизира чудесното Едно на Великото Единство; и добавени 12 стихотворения в стила „Си-дзян юе“ („Луната над Западната река“), за да завършат годишния цикъл. Що се отнася до почитта и скромността на триножника и съда, до теглото и мярата на лекарствените съставки, до придвижването и отстъплението на огнения ритъм, до гост и стопанин, до по-ранно и по-късно, до съществуване и гибел, до наличие и отсъствие, до добро и зло, до разкаяние и скръб – всичко това е изчерпателно включено в тях.
След като сборникът бе завършен, усетих, че в него се говори само за изкуството да се подхранва животът и да се укрепи тялото, а що се отнася до природата на първоизворната истинска пробуденост – тя не е напълно изследвана. Затова се задълбочих в будистките книги и в „Записки за предаването на светилника“, и когато стигнах до онзи патриарх, който се пробудил при удар на бамбук, оформих това в песни, възхвали, стихове и смесени слова – общо 32 броя, които сега прилагам в края на свитъка. Така, надявам се, Дао-то на проникването до корена и осветляването на природата е изчерпано тук.
Очаквам единомишлениците, които ще го прочетат, да видят края и да се пробудят за корена, да отхвърлят лъжливото и да последват истинното.
Написано на първия ден от годината и-мао на периода Си-нин на императорската династия Сун (1075 г.) от Джан Бодуан, с второ име Пиншу, от Тиентай.
【卷上】七言四韻十六首 (Горен свитък – 16 стихотворения в седемсричков регулиран стих)
1. Тълкувание на първото стихотворение
Оригинал
不求大道出迷途，縱負賢才豈丈夫？
百歲光陰石火爍，一生身世水泡浮。
只貪利祿求榮顯，不顧形容暗悴枯。
試問堆金等山岳，無常買得不來無？
Превод
Който не търси Великото Дао, за да излезе от пътя на заблудата,
дори да носи достоен талант – как може да бъде истински човек?
Стоте години светлина са като искра, блеснала от кремък,
цял един живот – като мехур, изплувал върху вода.
Само ламтят за изгода и заплата, гонят слава и отличие,
без да виждат как обликът им тайно вехне и съхне.
Попитай ги: планини от злато натрупали –
могат ли да купят, та Непостоянното да не дойде?
Тълкувание
Това е програмното, откриващо стихотворение на целия трактат. Джан Бодуан поставя тук основния въпрос, около който се изгражда целият „Уджън пиен“: какво означава да бъдеш истински човек и какъв е смисълът на човешкия живот.
Първо двустишие – призивът към пробуждане:
Първият стих е ударен и безкомпромисен: „да не търсиш Великото Дао“ означава да останеш в „пътя на заблудата“ (迷途). За Джан Бодуан – и за цялата даоистка традиция – човекът по рождение е потопен в мрак, в самсара, в кръговрата на раждане и смърт. Да не търсиш изход от този кръговрат е равносилно на пропилян живот. Вторият стих засилва това: дори да притежаваш „достоен талант“ (賢才) – интелигентност, способности, образование, добродетели в конфуциански смисъл – това не те прави „истински мъж“ (丈夫). Думата „джанфу“ тук не означава просто мъж по пол, а зрял, цялостен, осъществен човек – този, който е поел отговорност за собствената си съдба и е тръгнал по пътя на Дао. Джан Бодуан тук съзнателно полемизира с конфуцианския идеал за „благородния мъж“ (дзюндзъ): светските добродетели и таланти са недостатъчни, ако липсва стремежът към трансцендентното.
Второ двустишие – непостоянството на живота:
Тук поетът използва два от най-силните будистко-даоистки образа за преходността. „Стоте години“ (百歲) е традиционното означение за пълния човешки живот, но този живот е „като искра от кремък“ (石火爍) – блясва за миг и угасва. Вторият образ – „като мехур върху вода“ (水泡浮) – идва от будистката образност: водният мехур се появява и веднага се пука. Двата образа заедно предават идеята за двойната крехкост на съществуването: то е едновременно мигновено (като искрата) и безсъщностно (като мехура). Това не е просто поетична метафора, а пряка алюзия към будистката концепция за анитя (непостоянство) и шунята (пустота на самобитието).
Трето двустишие – критиката към светския живот:
Джан Бодуан описва състоянието на обикновения човек, който преследва „изгода и заплата“ (利祿) и „слава и отличие“ (榮顯). Глаголът „ламтя“ (貪) е ключов: това е същият йероглиф, който в будизма означава „жажда“ (танха, trsna) – първопричината за страданието според Четирите благородни истини. Човекът е заслепен от тази жажда и „не вижда“ (不顧) как собственото му тяло и облик „тайно вехнат и съхнат“ (暗悴枯). Тук има двойно значение: буквално – стареенето и умирането на физическото тяло; и алхимично – изчерпването на „първичната есенция“ (дзин), която според вътрешната алхимия се разпилява чрез светските страсти и привързаности.
Четвърто двустишие – риторичният въпрос:
Финалът е съкрушителен. „Планини от злато“ (堆金等山岳) – образ на върховно материално богатство, натрупано с цената на цял живот. И тогава идва въпросът: може ли това злато да „купи“ (買) отсъствието на Непостоянното (無常)? Отговорът е очевиден и не се нуждае от изричане. „Непостоянното“ (無常, у-чан) тук е едновременно будисткият термин за непостоянството на всички обусловени неща и персонификация на смъртта. Джан Бодуан казва: смъртта не се подкупва. Никакво богатство, никаква светска власт не могат да отменят края.
Място в цялостния замисъл на „Уджън пиен“
Това първо стихотворение изпълнява ролята на „пробуждащ вик“. То не съдържа алхимична терминология – няма олово и живак, няма триграми, няма огнен ритъм. Това е съзнателен избор: Джан Бодуан първо трябва да създаде у читателя екзистенциалната мотивация да тръгне по Пътя. Едва след като човекът осъзнае, че светският път е задънена улица, че талантът и богатството са безсилни пред смъртта, че животът е крехък като искра и мехур – едва тогава той е готов да чуе за Златния еликсир. Затова следващите стихотворения вече въвеждат конкретната алхимична символика. Но без това първо, екзистенциално пробуждане, цялата алхимична техника би била безполезна – просто още една форма на „ламтеж“.
В това отношение Джан Бодуан следва класическата структура на даоистките алхимични трактати: първо – осъзнаване на проблема (страданието, непостоянството, смъртта); второ – обръщане към Дао като единствен изход; трето – конкретният метод (нейдан); четвърто – плодът (безсмъртието, пробуждането).
2. Тълкувание на второто стихотворение
Оригинал
人生雖有百年期，夭壽窮通莫預知。
昨日街頭猶走馬，今朝棺內已眠屍。
妻財拋下非君有，罪業將行難自欺。
大藥不求爭得遇？遇之不煉是愚癡。
Превод
Макар човешкият живот да има сто години срок,
дали ще е кратък или дълъг, бедност или успех — никой не знае.
Вчера още по улицата яздеше кон —
тази сутрин в ковчега вече лежи труп.
Жена и богатство — захвърлени, не са твои;
греховете и делата ще те последват — трудно е да лъжеш себе си.
Ако великия лек не търсиш, как ще го срещнеш?
А срещнеш ли го и не го пречистиш — това е глупост и невежество.
Тълкувание
Второто стихотворение на Горния свитък продължава екзистенциалната подготовка на читателя, започната в първото. Ако първото стихотворение беше философският зов за пробуждане — радикалното поставяне на въпроса за смисъла на живота пред лицето на смъртта — второто стихотворение слиза на земята и говори с безпощадна конкретност. То няма абстрактни метафори за искра и мехур; то говори за труп в ковчег. Това е може би най-суровото стихотворение в целия „Уджън пиен“, и именно в тази си суровост то е необходимо: човек, който не е разтърсен от осъзнаването на смъртта, не е готов за алхимия.
Първо двустишие — илюзията за предвидимост
„Животът има сто години срок“ (百年期): това е традиционното означение на пълния човешки живот, но Джан Бодуан веднага го подкопава. „Дали ще е кратък или дълъг, бедност или успех — никой не знае“ (夭壽窮通莫預知). Думата „яо“ (夭) означава преждевременна смърт, умиране млад; „шоу“ (壽) е дълголетие. „Цюн“ (窮) е бедност и безизходица; „тун“ (通) е успех и безпрепятственост. Тези четири думи обхващат целия спектър на човешката съдба — от най-лошото до най-доброто. И за всички тях Джан Бодуан казва: „не можеш да ги предвидиш“ (莫預知).
Това е радикално отрицание на човешката склонност да планира, да проектира, да си въобразява, че контролира съдбата си. Никой не знае дали утре ще е жив. Никой не знае дали богатството, натрупано днес, няма да се стопи утре. Илюзията за предвидимост е една от основните пречки пред алхимичното правене, защото тя позволява на човека да отлага: „имам време, ще започна по-късно, първо да си уредя работите“. Джан Бодуан казва: нямаш време. Ти не знаеш колко време имаш. Единственото разумно действие е да започнеш сега.
Второ двустишие — конкретността на смъртта
Това е най-силното място в стихотворението. „Вчера още по улицата яздеше кон“ (昨日街頭猶走馬): образът е на човек в разцвета на силите си, активен, движещ се през света, изпълнен с живот. „Язденето на кон“ е символ на мъжка сила, на социална активност, на живот в неговия пълен ход.
„Тази сутрин в ковчега вече лежи труп“ (今朝棺內已眠屍). Контрастът е абсолютен и мигновен. Между „вчера“ и „тази сутрин“ няма преход, няма подготовка, няма предупреждение. Човекът, който вчера е яздил, днес е труп в ковчег. Думата „ши“ (屍) означава именно мъртво тяло, труп — не просто „починал“, а физически мъртъв, безжизнен. А глаголът „миен“ (眠) — „спи“ — добавя зловеща ирония: трупът в ковчега „спи“, сякаш смъртта е просто сън. Но това е сън, от който няма събуждане.
Това двустишие е толкова силно, защото е универсално и лично едновременно. То не говори за смъртта като абстрактно понятие, а за конкретния труп на конкретния човек — може би съседа, може би приятеля, може би самия теб утре. То прави смъртта неизбежно присъстваща в съзнанието на читателя.
Трето двустишие — какво остава и какво те следва
„Жена и богатство — захвърлени, не са твои“ (妻財拋下非君有). Тук Джан Бодуан изброява двете основни неща, за които хората се трудят и тревожат цял живот: семейство (жена) и имущество (богатство). И двете са „захвърлени“ (拋下) в момента на смъртта. Глаголът е мощен: не става дума за спокойно оставяне, а за рязко, насилствено изоставяне. Смъртта изтръгва човека от всичко, което е обичал и градил. И тогава идва ключовото изречение: „не са твои“ (非君有). Те никога не са били истински твои; ти само си си въобразявал, че ги притежаваш. Това е пряка алюзия към будистката концепция за „не-аз“ (анатман) и непостоянството на всички притежания.
„Греховете и делата ще те последват — трудно е да лъжеш себе си“ (罪業將行難自欺). Тук тонът става още по-мрачен. Докато жената и богатството остават назад, „греховете и делата“ (罪業) вървят с теб. Думата „дзуй-йе“ е пряк превод на будисткото понятие „карма“ — съвкупността от моралните последици на извършените действия. Това, което наистина ти принадлежи и което наистина те следва отвъд смъртта, не са материалните ти притежания, а моралната тежест на живота ти.
И тогава Джан Бодуан добавя: „трудно е да лъжеш себе си“ (難自欺). Докато си жив, можеш да се самозаблуждаваш — да си казваш, че си добър човек, че греховете ти са малки, че делата ти са оправдани. Но в смъртта тази самозаблуда се разпада. Истината за собствения ти живот се разкрива с пълна яснота, но тогава вече е твърде късно да промениш нещо. Този стих е най-тежкият в цялото стихотворение, защото не оставя място за утеха. Той казва: всичко, което мислиш, че имаш, ще загубиш; единственото, което ще запазиш, са последиците от делата ти.
Четвърто двустишие — заключителният двоен императив
След като е разклатил читателя с образа на трупа и безполезността на притежанията, Джан Бодуан формулира своето послание в два кратки, безкомпромисни стиха.
„Ако великия лек не търсиш, как ще го срещнеш?“ (大藥不求爭得遇). „Великият лек“ (大藥, да яо) е Златният еликсир — единственото средство, което може да те спаси от участта, описана в предходните стихове. Но той не идва сам. Той трябва да бъде търсен. Глаголът „цю“ (求) означава активно, настоятелно, отдадено търсене — не пасивно очакване, не повърхностно любопитство. И Джан Бодуан задава въпроса: ако не го търсиш, „как ще го срещнеш?“ (爭得遇). Отговорът е подразбиращ се: няма как. Еликсирът не се дава на случайни минувачи.
Но и това не е достатъчно. „А срещнеш ли го и не го пречистиш — това е глупост и невежество“ (遇之不煉是愚癡). Този последен стих въвежда едно от най-важните разграничения в „Уджън пиен“: между знанието и практиката, между срещата с учението и неговото прилагане. Можеш да чуеш за еликсира, да прочетеш трактата, дори да разбереш интелектуално за какво става дума — но ако не започнеш да „пречистваш“ (煉, лиен), тоест да практикуваш, да прилагаш метода в собственото си тяло и съзнание, всичко това е безполезно. И не просто безполезно, а „глупост и невежество“ (愚癡). Думата „ю“ (愚) е глупост в смисъл на тъпота, липса на проницателност; „чъ“ (癡) е невежество, заблуда, помрачение — същото понятие, което в будизма обозначава основната причина за страданието. Да знаеш и да не правиш е по-лошо от това да не знаеш, защото добавя към невежеството още един пласт — виновното бездействие.
Място в цялостния замисъл
Второто стихотворение и първото образуват встъпителната двойка на Горния свитък. Заедно те изпълняват функцията на „пробуждащ удар“ — те са камбаната, която бие над главата на спящия читател. Първото стихотворение показва, че светският живот е безсмислен пред лицето на смъртта. Второто стихотворение прави смъртта конкретна и лична, показва, че всички човешки привързаности са илюзорни, и стига до заключението: единственото разумно действие е да търсиш еликсира и, намерил го, да практикуваш.
Едва след като тази двойна подготовка е извършена — след като читателят е осъзнал безсмислието на светския път и неотложността на алхимичното търсене — Джан Бодуан започва същинското изложение на метода в третото стихотворение. Без тази подготовка учението би било просто информация сред друга информация, още една „техника“ сред многото. С нея то става въпрос на живот и смърт.
3. Тълкуване на третото стихотворение
Оригинал
學仙須是學天仙，惟有金丹最的端。
二物會時情性合，五行全處虎龍蟠。
本因戊己為媒娉，遂使夫妻鎮合歡。
只候功成朝北闕，九霞光裡駕祥鸞。
Превод
Който учи безсмъртие, трябва да учи небесно безсмъртие,
само Златният еликсир е най-правата опора.
Когато двете вещества се съберат — природата и чувството съвпадат;
когато петте фази са цялостни — тигър и дракон се сплитат.
Първопричината е: ву и дзи служат за сват и сватя,
така съпруг и съпруга се събират в трайна радост.
Само чакай заслугата да се изпълни, после се яви пред северната врата,
в сиянието на деветте зари язди благовещ феникс.
Тълкувание
Третото стихотворение на Горния свитък е първото, в което Джан Бодуан въвежда конкретната алхимична терминология. След двете уводни стихотворения — екзистенциалния зов за пробуждане и размисъла за непостоянството — тук той започва да излага същинското учение. Стихотворението има ясна структура: йерархия на целите, механизъм на съвъкуплението, роля на посредника и образ на окончателното осъществяване.
Първо двустишие — йерархията на безсмъртието
„Който учи безсмъртие, трябва да учи небесно безсмъртие“ (學仙須是學天仙). Това е програмно твърдение, което установява йерархия още в началото. В даоистката традиция съществуват различни степени на безсмъртни: земни безсмъртни (ди сян), които остават в света и се наслаждават на дълъг живот, но не напускат ограниченията на формата; и небесни безсмъртни (тиен сян), които са преминали отвъд всички ограничения и обитават небесните дворци. Джан Бодуан е категоричен: истинската цел не е просто дълголетие или свръхестествени способности, а пълното осъществяване — небесното безсмъртие.
„Само Златният еликсир е най-правата опора“ (惟有金丹最的端). Изразът „най-правата опора“ (最的端) е силен: „ди“ (的) означава „мишена“, „цел“, „същина“, а „дуан“ (端) означава „право“, „изправено“, „правилно“. Златният еликсир не е един от многото методи, а единственият, който води право към целта. Всички останали практики — описаните и критикувани в по-късните стихотворения билкови еликсири, дихателни техники, гимнастики — са заобиколни пътища или задънени улици. Само Нейдан, само вътрешният еликсир, е „най-правата опора“. Това полага основата за всичко, което следва: всички алхимични указания в „Уджън пиен“ не са алтернативи, а елементи на единствения истински път.
Второ двустишие — съвъкуплението на двете и петте
„Когато двете вещества се съберат — природата и чувството съвпадат“ (二物會時情性合). „Двете вещества“ (二物) са истинският Ян и истинският Ин, оловото и живакът, Кан и Ли. Тяхното събиране не е механично смесване, а съвпадение на две вътрешни реалности: „природата“ (性, син) и „чувството“ (情, цин). В даоистката антропология „син“ е изконната, неподвижна, небесна природа на човека — онова, което той е в своята същност преди всякакво обусловяне. „Цин“ е емоционалният, подвижен, земен аспект — чувствата, страстите, реакциите. Когато двете алхимични вещества се съберат, тези два аспекта на човешкото същество съвпадат. Това означава, че алхимичното съвъкупление не е просто енергиен феномен, а цялостно преобразуване на личността: емоциите вече не са в конфликт с природата, чувствата вече не замъгляват същността. Човекът става цялостен.
„Когато петте фази са цялостни — тигър и дракон се сплитат“ (五行全處虎龍蟠). Петте фази (у син) са Дърво, Огън, Земя, Метал и Вода — класификационната система, чрез която китайската мисъл описва всички процеси в природата и човека. В алхимичното тяло те съответстват на петте основни органа (черен дроб, сърце, далак, бял дроб, бъбреци) и на петте енергийни движения. Когато петте фази са „цялостни“ (全) — когато всички те са в равновесие и нито една не доминира или не е потисната — тогава тигърът и драконът „се сплитат“ (蟠). Глаголът „пан“ описва плътно, преплетено състояние, като змии, увити една около друга. Това е образ на пълно взаимно проникване — двете сили не просто се срещат, а се преплитат така, че стават неразличими. Това е моментът на зачеването на еликсира.
Трето двустишие — ролята на посредника
„Първопричината е: ву и дзи служат за сват и сватя“ (本因戊己為媒娉). „Ву“ (戊) и „дзи“ (己) са петият и шестият небесен ствол, и двата принадлежащи към фазата Земя (土). В алхимичната символика Земята е посредникът, центърът, който позволява на останалите четири фази да взаимодействат. Без Земята Огънят и Водата не могат да се срещнат — те или се унищожават взаимно, или остават разделени. „Сват и сватя“ (媒娉) са тези, които уреждат брака между две семейства. В алхимичния процес ву и дзи „уреждат брака“ между истинския Ян и истинския Ин. В антропологичен план Земята съответства на „намерението“ (意, и) — съзнанието в неговата медитативна, съсредоточена форма. Именно съзнанието е това, което позволява на двете първични сили да се срещнат и съвкуплят. Без правилното съзнание — без медитативната интенция/нсмерение — двете сили остават разделени и алхимичният процес не започва.
„Така съпруг и съпруга се събират в трайна радост“ (遂使夫妻鎮合歡). „Съпруг и съпруга“ (夫妻) е разпространена метафора за оловото и живака, за Ян и Ин. Но тук Джан Бодуан добавя думата „трайна“ (鎮, джън) — тя означава „стабилен“, „продължителен“, „траен“. Това не е мимолетна среща, а трайно съвкупление. И резултатът от него е „радост“ (歡, хуан). Това е важно: алхимичното съвкупление не е мрачна аскеза, а радостно събитие. То е „сватбата“ на вътрешните сили, която носи не страдание и напрежение, а спокойна, дълбока радост — радостта от възстановената цялостност.
Четвърто двустишие — окончателното осъществяване
„Само чакай заслугата да се изпълни, после се яви пред северната врата“ (只候功成朝北闕). „Заслугата“ (功, гун) е натрупаната алхимична работа — времето, прекарано в медитативно правене, циклите на огнения ритъм, постепенното узряване на еликсира. Джан Бодуан казва „само чакай“ (只候): когато процесът е започнат правилно, остава само да се изчака неговото естествено завършване. Не можеш да накараш плода да узрее по-бързо, не можеш да насилиш еликсира. „Северната врата“ (北闕) е дворецът на Небесния император, който в китайската космология се намира в северната част на небето, около Полярната звезда. Да се „явиш пред северната врата“ означава да се явиш пред престола на Върховното начало — да бъдеш приет сред небесните безсмъртни. Това е образът на окончателното осъществяване: не просто дълъг живот на земята, а издигане до небесните сфери.
„В сиянието на деветте зари язди благовещ феникс“ (九霞光裡駕祥鸞). „Деветте зари“ (九霞) са деветте нюанса на утринното сияние, което обгръща небесните дворци. Девет е числото на завършения Ян, на пълнотата, на върховното осъществяване. „Благовещият феникс“ (祥鸞, сян луан) е митичната птица, която носи благодат и полита само когато в света има мир и добродетел. Да „яздиш“ тази птица означава да си се слял с нея, да си станал едно с небесното движение. Образът е величествен и радостен: практикуващият, завършил своето правене, не се изкачва мрачно и самотно в небето, а язди феникс в сиянието на утринната заря — цялата вселена го посреща в своята красота.
Място в цялостния замисъл
Третото стихотворение е истинското начало на алхимичното учение в „Уджън пиен“. То изпълнява ролята на пътна карта: определя крайната цел (небесно безсмъртие), назовава единствения метод (Златен еликсир), описва механизма (съвкупление на двете чрез посредничеството на петте фази и специално на Земята), назовава вътрешнопсихическия корелат на този процес (съвпадение на природата и чувството) и завършва с образа на окончателния плод (издигането в небесната светлина). Цялата тази плътна структура е вместена в осем реда от по седем йероглифа — демонстрация на поетическото майсторство на Джан Бодуан, което прави „Уджън пиен“ не само алхимичен трактат, но и литературен шедьовър.
